Куба

Предполагам ви е известно онова чувство, сякаш си попаднал във филм или някоя фантастична приказка...Сякаш си изпаднал в безвремието, не знаеш колко е часът, не знаеш къде точно се намираш, камо ли какво те очаква... Е, това бяха първите ми спомени, когато слязох от самолета на летище Хавана, след като бях пътувала почти петнадесет часа... „пътуване през времето", както го нарекох по-късно, не само заради голямата часова разлика, а и за това, че топлия кубински свят, който сякаш живее в друго измерение, остави трайна следа в моето собствено...
Първите два дни прекарах в столицата Хавана, един от най-гъсто населените градове на Куба, където живот кипи почти на всеки ъгъл. Още с първото ни излизане на разходка из града имах чувството, че съм попаднала в дивата реалност на някой латиноамерикански сериал. Отстрани по шосето се извисяваха величествени палми, а вятъра си играеше с косите ми и обливаше лицето с топли тропични вълни. По улиците се разхождаха полуголи хора, с шоколадов загар и много страст в очите, а от домовете им се чуваше да гърми кубинска музика, в чийто ритъм те движеха съвършените си тела. Колкото по навътре навлизахме в Хавана толкова по-причудливо и непознато беше всичко за мен. Архитектурата на сградите напомняше на някой отдавна забравен град от колониалната епоха, но всичко изглеждаше толкова истинско и така на място, сякаш времето само се бе погрижило да забави своя ход и да запази всичко такова, каквото е, съхранило духа на онази Куба, в която всъщност всеки имал възможността да я посети, се влюбва. Капитолът, мемориалът на Хосе Марти, музеят на революцията, Ла Хабана Виеха и безкрайната крайбрежна улица Малекон, където вълните се разбиват на малки капчици пяна... запазили спомена за отдавна отминали времена, за идилията на Робинзон Крузо и пищната феерия на "Тропикана"...
Последва Варадеро. Ако до онзи момент ми се е струвало, че живея като на сън, когато се озовах там сякаш спрях да дишам и се преселих в Рая. В съзнанието ми се е запечатало само едно нещо и то все още изниква пред очите ми..., кристално синята вода на Атлантика и ситния сребристобял пясък... Макар и десетки пъти, преди да замина, във въображението си да бях рисувала безкрайните екзотични плажове, кокосовите палми и жаркото слънце, макар и да ми се струваше, че всичко изградено в съзнанието ми е идеално, реалността ми доказа, че явно имам твърде бедна фантазия... Никога през живота си не бях виждала нещо по-съвършено, по-красиво и по-нереално вълшебно от гледката, която се откриваше от просторния ми балкон. Бях така опиянена и завладяна от всичко, че не обръщах внимание нито на палещата горещина, нито на обстановката, в която живеех... стигаше ми само да седна в старото дървено кресло на терасата и да гледам до забрава океана... А с отмирането на деня и последните слънчеви лъчи, които си отиваха в най - красивите залези, които е виждало човешкото око, сюрреалистичното спокойствие на белите пясъци отстъпва на звуците на нощния живот и неговите изкушения...
След няколко дни прекарани във Варадеро, отново се завърнахме в Хавана... Приключението беше към края си... Валеше силен топъл тропичен дъжд, който ми подсказваше, че скоро ще се събудя, приказката ще свърши и отново ще потъна в еднообразието на ежедневието... И наистина след още два дни в столицата и последната ни разходка из града отново стоях на летището, но този път не бях така развълнувана, както когато тръгвах... Чувствах се безкрайно спокойна и единственото нещо, което терзаеше сърцето ми беше болката, че си заминавам... В онзи миг не можех напълно да осъзная, до колко Куба бе успяла да проникне във всяка фибра на душата и тялото ми, но знаех, че вече не съм същата, че нещо в мен се е променило...